Водата като стратегически ресурс: новият анализ на ИСС за напояването и защо природата е част от инфраструктурата

Бургас, юли 2026 г.

На 10 юли 2026 г. Икономическият и социален съвет на Република България прие на пленарна сесия анализ по собствена инициатива на тема „Състояние и перспективи за развитие на напояването в България“ (ИСС/4/111/2026). Фондация „Виа Понтика“ участва в работата по документа чрез членството на своя основател и председател на Управителния съвет в Съвета, като част от нашите предложения — свързани с водната регулация, ролята на влажните зони и екологичните гаранции при разширяване на водоползването — намериха място в окончателния текст. За нас това е повод да поговорим за тема, която стои в сърцевината на мисията ни: как България ще управлява водата си в условията на променящ се климат.

Европейският контекст: кризата вече не е прогноза

Последното десетилетие е най-топлото, регистрирано някога в Европа. Икономическите щети от засушавания на континента възлизат на около 9,4 млрд. евро годишно, като земеделието понася над половината от тях. България е изрично посочена в европейските доклади сред държавите с нарастващ риск от опустиняване и деградация на земеделската земя — редом с Гърция, Румъния, Италия и Португалия. Данните за Източна Европа са особено тревожни: в 84% от земеделските площи е регистриран значителен годишен спад в съдържанието на почвена вода, достигащ 96% през летните месеци.

Зад тези числа стои една по-дълбока истина, която анализът формулира точно: водната криза в Европа не е само въпрос на недостиг, а и на излишък. Сухите почви губят способността да поглъщат вода и при интензивни валежи водата се оттича бързо по повърхността, вместо да презарежда подземните хоризонти. Сушата и наводненията взаимно се усилват. Предизвикателството следователно не е просто водното количество, а водната регулация — способността на екосистемите и на стопанските системи да поглъщат, съхраняват и подават вода в правилния момент.

Българският парадокс: капацитет има, вода тече, но не се използва

Числата за България са красноречиви. При близо 5,4 млн. декара площи, годни за напояване, през 2025 г. реално са напоявани едва около 350 хил. декара — 6,5% от изградения капацитет. Над 93% от поливния потенциал на страната остава неактивиран. Откритите канали, строени през 60-те и 70-те години на миналия век, губят 70–80% от водата по пътя ѝ към полето. А последното преброяване на поливните площи е извършено през 2000 г. — управляваме воден ресурс с данни отпреди четвърт век.

Анализът на ИСС правилно посочва, че проблемът има две взаимно подсилващи се измерения: физическа деградация на инфраструктурата и административна деградация на регулаторната среда. Сред 21-те извода и препоръки са разработването на Национална стратегия за напояване 2028–2038 г., реформа на Закона за водите, реална регистрация на кладенците и сондажите, приоритетно въвеждане на капково напояване и повторно използване на пречистени отпадъчни води.

Погледът на „Виа Понтика“: природата също е водна инфраструктура

За нас като природозащитна организация особено важно е, че анализът излиза извън тясната логика на бетона и тръбите. В стратегическата му рамка изрично е записано, че временното съхранение на зимните водни излишъци следва да става и чрез природосъобразни решения — малки водоеми, влажни зони, управление на водосборите, а напояването означава не използване на повече вода, а превръщане на периодите на излишък в ресурс за периодите на нужда.

Това е точно принципът, който наблюдаваме ежедневно в Екопарк „Вая“. Възстановената влажна зона в комплекса на Бургаските езера действа като естествен буфер: задържа водата при валежи, подхранва подпочвените хоризонти, охлажда микроклимата през летните жеги и същевременно поддържа биоразнообразието по прелетния път Via Pontica. Влажните зони не са конкурент на земеделието за вода — те са неговият естествен съюзник в регулирането ѝ.

В същия дух анализът отправя предупреждение, което напълно споделяме: мрежата от близо 6800 малки язовира в страната, изградена през миналия век като система за разпределено задържане на вода, днес бавно се разгражда — съоръженията се извеждат от експлоатация едно по едно, защото това е по-евтино от поддръжката им. Всяко отделно закриване изглежда оправдано, но в съвкупност страната губи стратегически капацитет за съхранение на вода точно когато климатът го прави по-ценен от всякога.

Гаранциите за природата

Разширяването на достъпа до вода за земеделието не бива да става за сметка на екосистемите — и е важно, че приетият текст съдържа изрични предпазни механизми. Предложеният облекчен уведомителен режим за малки водоползвания не се прилага за водовземания, които могат да засегнат зони от мрежата „Натура 2000“ или водни тела в риск. Оползотворяването на ресурса на южните реки — Марица, Места и Струма — е обвързано с осигуряване на необходимия екологичен отток надолу по течението. А приоритетът на земеделието пред производството на електроенергия през критичните летни месеци връща една разумна йерархия в ползването на общия ни ресурс.

Вместо заключение

Водната сигурност не е секторен въпрос на земеделците, нито само екологична кауза. Тя е условие за продоволствената сигурност, за живота в селските райони и за устойчивостта на екосистемите, от които всички зависим. Анализът на ИСС показва, че България има изграден капацитет, има воден ресурс и има европейска рамка за финансиране — липсва ѝ последователността да ги съедини. Фондация „Виа Понтика“ ще продължи да работи — на терен във влажните зони на Бургас, в националните консултативни органи и на европейско ниво — за това водата да бъде управлявана като общо благо, с уважение към природните системи, които са я съхранявали много преди първия напоителен канал.

Пълният текст на анализа ИСС/4/111/2026 е достъпен на сайта на Икономическия и социален съвет.