Конвенцията за влажните зони, наречена Рамсарската конвенция (приета на 2 февруари 1971 г. в град Рамсар, Иран), е междуправителствен договор, който осигурява рамката за национални действия и международно сътрудничество за опазване и разумно използване на влажните зони и техните ресурси.
България е сред първите страни, присъединили се към Рамсарската конвенция за влажните зони, подписана без задължение за ратификация в изпълнение на Решение на Министерски съвет № 389 от 18 ноември 1974 г., в сила за страната от 24 януари 1976 г., изменена с Протокол, подписан в Париж на 3 декември 1982 г. и влязъл в сила за България на 27 февруари 1986 г.
В списъка на Конвенцията за влажните зони с международно значение (Рамсарските места), България е представена с 11 влажни зони, с обща площ 49 912,43 ха, представляващи 0,45 % от територията на страната.
Езерото Вая е Рамсарски обект 1230 – rsis.ramsar.org/ris/1230
Конвенцията използва широко определение за влажните зони. Тя включва всички езера и реки, подземни водоносни хоризонти, блата и мочурища, влажни ливади, торфища, оазиси, естуари, делти и приливи, мангрови и други крайбрежни зони, коралови рифове и всички рибарници, оризища, язовири и солници.
В рамките на „трите стълба“ на Конвенцията договарящите страни се ангажират да:
- Работят за разумно използване на всички принадлежащи им влажни зони;
- Да определят подходящи влажни зони за списъка на влажните зони с международно значение („Рамсарския списък“) и да осигурят тяхното ефективно управление;
- Да си сътрудничат в международен план за трансграничните влажни зони, за общите влажни зони и за споделените видове.
Договарящите се страни прилагат Рамсарската конвенция на техните територии и си сътрудничат по споделени проекти. Държавната агенция, отговаряща за националното си приложение, е известна като административен орган на страната. Тази агенция назначава национален фокусен център, който да координира изпълнението на национално равнище и да действа като ежедневна точка за контакт.
На всеки три години страните се събират на Конференцията на договарящите страни (COP), където приемат решения за администриране на конвенцията и ръководство за нейното прилагане.
Между страните по конвенцията страните участват в постоянния комитет, който заседава всяка година. Постоянният комитет се ръководи от рамката на решенията, взети от Конференцията на страните.
Два консултативни органа разработват технически насоки, за да помогнат на Постоянния комитет и на COP да формулира политики: Панелът за научна и техническа оценка (STRP) и Панелът за наблюдение на комуникацията, образованието, участието и информираността (CEPA).
Конвенцията работи с разнообразна глобална мрежа от партньори, за да постигне целите си. Те варират от други световни конвенции и агенции, международни и национални неправителствени организации и известни частни компании.
Една от тези неправителствени организации е Фондация Виа Понтика.