Защо е важно възстановяването на влажните зони
Влажните зони не изглеждат впечатляващо. Нямат мащаба на планина, нито очевидната красота на гора. Едно плитко езеро с тръстики отстрани обикновено се възприема като нещо между пейзаж и пустош — място, което „нищо не прави“.
Тъкмо обратното. Влажните зони са екосистемите с най-висока продуктивност на континента. И са тези, които изчезват най-бързо.
От 1970 г. насам светът е загубил над 400 милиона хектара влажни зони — площ, съпоставима с територията на Европейския съюз, взета почти два пъти. Близо една четвърт от останалите са в увредено състояние. Никоя друга екосистема не се свива с такава скорост.
Ето защо това има значение, и защо опазването само по себе си вече не стига.
Какво всъщност прави една влажна зона
Полезно е да се мисли за влажната зона не като за пейзаж, а като за инфраструктура. Тя върши едновременно няколко работи, всяка от които иначе би струвала пари.
Пречиства вода. Водата, която влиза в едно плитко езеро, излиза от него по-чиста. Растителността и утайките задържат азот, фосфор и тежки метали — процес, който в пречиствателна станция изисква съоръжения, енергия и поддръжка. Тук се случва безплатно, докато системата е здрава.
Поема удари. При проливен дъжд влажната зона работи като гъба: попива водата, забавя я и я освобождава постепенно. Обезводнената зона прави обратното — пропуска всичко надолу наведнъж. Голяма част от градските наводнения в последните години имат по-дълга предистория, отколкото изглежда, и тя често започва с пресушено блато нагоре по течението.
Съхранява въглерод. Влажните почви задържат въглерод в пъти по-ефективно от сухите, защото постоянната вода спира разлагането на органичната материя. Тук е и обратната страна: пресушената влажна зона не просто спира да поглъща — тя започва да изпуска натрупания въглерод. Обезводняването превръща поглътител в източник.
Дава подслон. Влажните зони заемат нищожен дял от сушата, а поддържат непропорционално голяма част от биоразнообразието. На езерото Вая например са наблюдавани над 260 вида птици — близо половината от всички видове, срещани в България, на едно-единствено езеро.
Тези четири функции работят заедно и се губят заедно. Именно това прави загубата им толкова скъпа.
Защо опазването вече не е достатъчно
Природозащитата дълго време се мислеше като охрана: ограждаш ценното и не позволяваш да бъде увредено. Логиката е разумна, докато има какво да се огражда.
Проблемът е, че по-голямата част от щетите вече са нанесени. Според Европейската агенция по околна среда 81 % от оценките на природните местообитания в Съюза са в незадоволително или лошо състояние. Тоест в четири от всеки пет случая не говорим за нещо, което трябва да бъде опазено — говорим за нещо, което вече е повредено.
А охраната на повредена екосистема не я поправя. Ако водният режим е нарушен, забраната за строеж няма да върне водата. Ако тръстиковите масиви са изчезнали, надзорът няма да ги посади. Опазването удържа положението; то не го подобрява.
Именно затова Европейският съюз прие през 2024 г. Регламента за възстановяване на природата — задължение държавите членки да въведат мерки за възстановяване върху поне 20 % от сушата и морето до 2030 г. и върху всички екосистеми, които се нуждаят от това, до 2050 г. За обезводнените торфища в земеделско ползване има отделни, конкретни срокове.
Това е промяна на мисленето, не просто на политиката. От „не позволявай да се влоши“ към „върни го обратно“.
Възстановяването е конкретна работа, не позиция
Тук думите лесно се изплъзват. „Възстановяване“ звучи като нещо, което се декларира. В действителност то е поредица от много конкретни решения на терен.
Работата ни в Екопарк „Вая“ започна с деградирал участък — резултат от десетилетия стопанско ползване, последвано от разграбване и изхвърляне на отпадъци – пластмасови части от коли, автомобилни гуми – което беше нарушило водния режим и обеднило местообитанията. Възстановяването означаваше основно едно: да върнем водата там, където ѝ е мястото, и после да се отдръпнем.
Това е може би най-контраинтуитивната част. Възстановяването не е градинарство. Не се засажда екосистема. Възстановяват се условията — хидрологията, релефът, връзките между водните тела — а след това растителността и животните се връщат сами, ако условията са верни. Резултатът при нас са близо 100 хектара функциониращо влажно местообитание, което днес се самоподдържа.
Няколко неща, които научихме по пътя и които не бяхме предвидили:
Възстановяването отнема години, не сезони. Първите две години изглеждат като нищо. Едва после системата започва да се държи като система.
Природата не се връща по план. Връщат се видове, които не си очаквал, и се бавят такива, за които си бил сигурен. Това е признак, че процесът е истински, а не декоративен.
И най-важното: възстановяването без измерване е добро намерение. Затова от две години правим ежемесечни теренни изследвания, съчетани с десетгодишен сателитен анализ, за да установим колко въглерод улавят различните типове възстановени територии. Разликата между „смятаме, че помага“ и „измерихме колко“ е разликата между кампания и наука.
Едно противоречие, което си струва да се знае
Има нещо парадоксално в начина, по който системата третира възстановяването.
Организация, която възстановява влажна зона в границите на защитена зона, минава през същата процедурна последователност както инвеститор, чийто проект може да навреди. Проект за връщане на воден режим или за контролиране на тръстикови масиви преследва точно целите, заради които зоната е обявена — и въпреки това често преминава по пътека, съпоставима с тази на инфраструктурен обект.
Резултатът е, че процедурите оскъпяват и забавят именно дейностите, които подобряват състоянието на природата. Това не е злонамереност, а недоглеждане: правилата са писани, за да спират вредата, и не са предвидили, че някой ще идва с обратното намерение.
Смятаме, че това е една от поправките, които заслужават да бъдат направени — и я поставяме навсякъде, където имаме възможност да я поставим.
Защо това е местна тема, не само глобална
Лесно е тези разговори да останат абстрактни. За Бургас те не са.
Комплексът на Бургаските езера е една от най-значимите системи от влажни зони в Европа и ключова точка по прелетния път Виа Понтика — коридорът, по който всяка есен и пролет преминават десетки хиляди птици. Езерото Вая носи пет различни защитни статута, натрупани в продължение на близо три десетилетия: защитена местност, КОРИНЕ място, Рамсарско място, орнитологично важно място и защитена зона от „Натура 2000“.
Но статутът е хартия. Той регистрира стойността; не я поддържа.
Стойността се поддържа от състоянието на водата, от това дали тръстиките са там, от това дали птиците намират какво да ядат, когато кацнат след няколкостотин километра полет. А тези неща зависят от решения, които се вземат наблизо — за отпадните води, за застрояването на бреговете, за това какво правим с земята нагоре по течението.
Влажната зона е и най-евтината защита, която един крайбрежен град има срещу собственото си бъдеще: срещу поройните дъждове, срещу засоляването, срещу горещините. Не защото е красива. Защото работи.
Накрая
Възстановяването на влажните зони не е носталгия по някакво предишно състояние на природата. То е инвестиция в инфраструктура, която вече сме имали и сме я разрушили, без да си дадем сметка колко струва.
Разликата между опазване и възстановяване е разликата между това да спреш кръвотечението и това да излекуваш. И двете са нужни. Но при състояние, в което четири от всеки пет местообитания са увредени, само първото не води доникъде.
Природата се нуждае не само от нашата защита, но и от нашата намеса — конкретна, навреме и на правилното място.
Източници на числата: Global Wetland Outlook 2025, Конвенция за влажните зони (Рамсар) — загуба на над 400 милиона хектара от 1970 г. и близо една четвърт от останалите влажни зони в увредено състояние; Европейска агенция по околна среда, „State of nature in the EU“ (EEA Report No 10/2020) — 81 % от оценките на местообитанията в незадоволително или лошо състояние; Регламент (ЕС) 2024/1991 за възстановяване на природата — цели за 2030 и 2050 г. Данните за езерото Вая са по наблюдения, поддържани от Фондация „Виа Понтика“.
